История

Днес Техническият университет – София има утвърдено място сред водещите инженерни висши училища в Европа. В него се обучават над 10 000 български и близо 1000 чуждестранни студенти в степените професионален бакалавър, бакалавър, магистър и доктор. Учебните планове са синхронизирани с университети в Германия, Франция и Англия, а системата за трансфер на кредити осигурява свободна мобилност и пълно признаване на дисциплините и изпитите.
 Благодарение на международните си договори и внедрените в индустрията научни разработки, университетът ежегодно осигурява до 20% от бюджета си чрез собствени приходи.

В отговор на дигиталната трансформация ТУ–София разширява е-обучението и увеличава броя на програмите, преподавани на английски език. Негови преподаватели и студенти редовно печелят отличия в престижни национални и международни форуми. През годините университетът е обучил над 100 000 инженери и е изиграл ключова роля в създаването и развитието на техническите университети във Варна и Габрово.

Академичната общност на ТУ–София продължава целенасочено да търси решения за устойчиво и иновативно бъдеще на българското инженерно образование. 

С Указ №231 на Президиума на Народното събрание Държавната политехника се разделя на четири самостоятелни висши училища:
 – Инженерно-строителен институт,
 – Машинно-електротехнически институт,
 – Химико-технологически институт,
 – Минно-геоложки институт.

 Така започва нов етап в развитието на инженерното образование в България. 

През 1949 г. в Машинния факултет се създават нови специалности — Минно инженерство и Инженерна геология. През 1951 г. факултетът се разделя на четири: Машинен, Електротехнически, Минен и Факултет по индустриална химия. 

Провеждат се първите избори на редовни и извънредни професори и доценти, одобрени от Академичния съвет. Сред тях са проф. Георги Ангелов, проф. Минчо Златев, проф. Ангел Балевски, проф. Григор Узунов, проф. Нанчо Нанчев, проф. Саздо Иванов и проф. Васил Геров — считани днес за първооснователи на българското висше техническо образовани. 

Обнародвана е наредба-закон за учредяване на фонд „Постройка на сгради за Държавна политехника – София“, чиято цел е финансиране на строителството и обзавеждането на учебните корпуси и лаборатории на всички факултети. 

За първи ректор е избран проф. инж. Васил Пеевски, а за проректор — проф. арх. Станчо Белковски.
 Декани стават проф. д-р Георги Брадистилов (Строителен факултет) и доц. инж. Карл Славомиров (Машинен факултет). Сред преподавателите са и имената на проф. Борис Попов, проф. Минчо Златев и доц. Саздо Иванов — бъдещи стожери на инженерното образование у нас. 

 С обнародването на „Наредба-закон за изменение и допълнение на Закона за Висшето техническо училище“ ВТУ–София официално получава новото си име — Държавна политехника. Учебното заведение се състои от два факултета — Строителен и Машинен. Решението е подготвено с постановление на Министерския съвет от 27 септември 1945 г. и утвърдено с Регентски указ №237 от 17 октомври същата година. 

На 4 октомври 1942 г., в разгара на Втората световна война, Висшето техническо училище в София е тържествено открито в Аулата на Софийския университет. Инж. д-р Юрдан Данчов поема ръководството като изпълняващ длъжността ректор. Въпреки трудните военни години, учебното дело започва с ентусиазъм, но бомбардировките над София през 1944 г. водят до евакуация на училището в Ловеч и временно прекъсване на занятията. 

С активното участие на инженерите е изготвен нов законопроект, внесен в XXV Народно събрание на 28 май 1941 г. На 12 юни същата година е обнародван Законът за Висшето техническо училище в София. То се основава като държавно учебно заведение с два факултета — Строително-архитектурен и Машинно-технологически. Законът предвижда петгодишен срок за пълното откриване на катедрите и определя дори техните наименования. 

 На Втория редовен конгрес на Съюза на българските инженери и архитекти инженерната общност с категоричен тон настоява за откриване на самостоятелно висше техническо училище. Това е повратен момент, в който професионалната общност вече не просто подкрепя, а изисква създаването на българска техническа академия. 

 През 1939 г. министърът на народното просвещение Богдан Филов назначава комисия с представители на няколко министерства, Столична община и Съюза на българските инженери и архитекти. Задачата ѝ е да проучи възможността за откриване на технически факултет към Софийския университет. Представителите на инженерната общност настояват не за факултет, а за самостоятелно висше техническо училище. Макар комисията да приема това като дългосрочна цел и предлага факултетът да бъде „решение на първо време“, идеята за собствено техническо висше образование в България вече е трайно поставена. По това време над 1100 български студенти учат инженерни науки в чужбина, което подчертава нуждата от национално инженерно образование, съобразено с развитието на българската икономика. 

Според официално издадения „Списък на техниците с висше образование, добили до 1 октомври 1935 г. право на свободна техническа практика в Царството“, броят на дипломираните специалисти в страната надхвърля 2 300 души. 

Най-много са: 

Тези данни ясно показват, че в България вече съществува голяма нужда от собствено висше техническо училище, което да подготвя кадри за нарастващите индустриални и инфраструктурни нужди.
 

През 1933 г. Българското инженерно-архитектурно дружество (БИАД) предлага създаването на „обединителен изследователски технически институт“. Проектът предвижда институцията да работи на академични автономни начала, с необходимите лаборатории, покриващи различни области на техниката. Идеята цели да се даде силен тласък на развитието на висшето техническо образование и приложната наука в България. Въпреки своята иновативност за времето си, инициативата остава нереализирана, но показва постоянния стремеж към създаване на модерна инженерна образователна институция. 

На 5 март 1909 г. е приет нов закон за народното просвещение, който предвижда създаване на технически и агрономически факултети към Софийския университет. Въпреки това, изпълнението на тази мярка е отложено за неопределено време. 

На 14 май 1914 г., Българското инженерно-архитектурно дружество (БИАД) отново поставя въпроса. Настоятелството избира петчленна комисия, която настоява за незабавно изпълнение на завещанието на Евлоги Георгиев – „покойния родолюбец“. 

Чрез апели, писма и обществени изказвания, БИАД не спира да настоява за създаване на българско инженерно висше училище. Дарителят изрично е посочил, че преобладаващите дисциплини в бъдещия университет трябва да бъдат положителни науки с приложение в индустрията.

В началото на XX век усилията за висше инженерно образование продължават с идеята за създаване на технически факултет към Софийския университет. 

През ноември 1906 г., Министерството на народното просвещение назначава специална комисия за изготвяне на проект за неговото изграждане. През 1907 г. е открит технически отдел, предвиден в закона за университета, и са назначени млади български инженери като частни доценти. Но само месеци по-късно, на 3 януари 1907 г., по време на откриването на Народния театър, студентска демонстрация срещу управлението на княз Фердинанд води до остра реакция. На следващия ден, с указ на Министерския съвет, университетът е закрит за 6 месеца. Всички преподаватели, включително новоназначените доценти за техническия отдел, са уволнени. Академичната 1907–1908 г. започва с преподаватели чужденци и бивши гимназиални учители, което временно спира развитието на техническото образование.

През есента на 1903 г. проф. Иван Шишманов, тогавашен министър на народното просвещение, предлага законопроект за ефорията на университета „Братя Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово“. 

С него се прави първи опит за тълкуване на завещанието на дарителите. Вместо средствата да бъдат насочени към създаване на висше техническо училище, както е било желанието на инженерната общност, те се пренасочват към строежа на сграда за Софийския университет. 

Българските инженери и архитекти остро възразяват, смятайки това тълкуване за неприемливо и противно на волята на дарителите. 

 Идеята за създаване на първо висше техническо училище в България, чиито наследник днес е Технически университет – София, започва с дарението от 6 милиона златни лева, завещани от Евлоги Георгиев на 9 юли 1897 г. Желанието му е те да допринесат за „преуспяването и величието на отечеството“. Благодарение на усилията на Иван Евстатиев Гешов – изпълнител на завещанието, и на поколения български учени и инженери, възниква инициативата за създаване на висше инженерно училище по европейски модел. 
Въпреки това, през следващите четири десетилетия проектът не намира практическа реализация.